Безценен дар

Кое бихме могли да наречем безценнен дар?
Priceless gift

…Искам да умра.
- Искаш да умреш? А какво си направил през живота си? Добре, ще умреш, а после?
- Няма да страдам.
- Нима?! Предполагаш, че там ще ти е спокойно? Мислиш си, че там ще можеш да се освободиш от негатива и злото натрупани през живота, от болката? Наивен човече! Там ще ти е още по зле. Понеже всичко, което доминира сега в теб там ще се умножи. Тука имаш ШАНС, а отвъд ще остане само плода от твоя избор. Каквото посееш това и ще пожънеш…
- Всичко това е софистика. Просто думи, зад които няма нищо. Когато заспивам ми е добре. Когато се събуждам ми е лошо. Искам да заспя спокойно, завинаги, и там ще ми е добре.
А твоите думи – са просто думи.
- Просто думи? – Сенсей грабна неговата ръка и рязко го дръпна. – Тогава да вървим в реалността.
След тези действия на Сенсей, мъжа буквално се изключи. Тялото болезнено се парализира, а главата безжизнено падна на възглавницата.

Всичко изчезна. Чувството за безкрайност и безгранична свобода завладя съзнанието. Безметежността и спокойствието хармонично се разливаха от всички страни. Какво блаженство! Няма тяло, няма проблеми, няма страдание. „Това сигурно е рая! Аз съм свободен, най-накрая свободен!“ – зазвуча дългоочакваната ария някъде от дълбините на невидимото съзнание. Но внезапно все едно от нищото прозвуча мелодичен глас: „Наивни човече, нима си свободен?!“
Тогава се случи се нещо ужасно. Мощен поток започна неумолимо да го засмуква против волята и желанието му за оставане в това блажено състояние. Какво мощно привличане! Все едно някой разтягаше неговото съзнание и го разнищваше на безброй малки частици приличащи на него самия. Със страшна болка отново започнаха да изплуват всички негативни преживявания, но не едно по едно, като в последните минути на съществуването му, а като плътен, тотален, все едно събран от целия живот ужасен съсирек от преживяна ненавист, злоба и страх.

“Нима отново се връщат всички тези страшни страдания?! Но, Боже мой, колко тежки и непоносими са станали! Какви са тези изгарящи душевни мъки, които ме премазват с непосилната си тежест!“ Размазващо чувство на безнадеждност, страх, паника, задълбочаваща се трагедия и чувство на необратимост на целия този процес го пронизаха като лъч. „Но какво е това? Не може да бъде… съвсем не са ми останали жизнени сили! И как сега да потисна тези страдания?!“ То бе обзет от остро чувство на раздираща душевна болка и бе останал без нито една капчица жизнена сила, за да може да се промени нещо!
Страхът растеше, все едно снежна лавина, а душевната болка го размазваше със своя мощен натиск. „Нима толкова много болка е имало в моя живот? Не, не… Не може да бъде… Тези тънки обвивки – Личностите, тези, които са под мен, – това е тяхната болка, не моята! Защо тогава така ме раздира?… Боже, та това съм самия аз самия! Как гнети всичкия този негатив, каква нетърпима болка се излива от него… Това просто няма да го понеса, не мога повече!“

„Къде съм? Странно… Болката привидно отпусна, но страданията на душата останаха. Душата?! О, боже, та тя е толкова близо! Ето я, трепери под слоя от тънки обвивки, все едно под тънка мембрана от сапунен мехур. Как силно се усещат лъхащите от нея вечност и покой… Колко близо се намира и в същото време колко недостижима! Каква дълбока тъга по истинския дом се разлива във всички страни. Не ми достига едва една капка жизнена сила, за да се потопя в тази родна вечност и завинаги да се избавя от тези терзаещи мъки… Колко е силен този чувствен контраст… Не, в душата няма страдание, там е Бог, там е покоя, там болката няма място. Болката е вътре в мен….“

Разнесе се детски плач. „Къде съм сега? Нима в тялото на това дете?! В ново тяло?“ Но поникналата радост бързо повехна отстъпвайки място на прииждащите като порой гнетящи чувства. По телцето на новороденото премина вълна от болезнени схващания. „Каква непоносима болка! Какво е това?!“ „Тежка форма ДЦП…“ – с мелодично ехо произнесе високия човек в бяла престилка на някаква жена, надвиснала над детето. “Не може да бъде! Детски церебрален паралич?! Не може да бъде!“ Силната сковаваща болка отново сгърчи беззащитното малко телце.

„Каква страшна болка! О, Господи, за какво? Прекалено много негативизъм? Нима моята капка е била последната в чашата на равновесието? Какво направих! Какво страшно наказание за моето минало. Какъв глупак съм бил да се затварям в себе си, в собственото си Его! И сега какво? С ясно съзнание ще пребивавам окован в това безпомощно тяло цял живот?! Какво направих? Сам се погубих, въвлякох се в още по тежки условия на съществуване. Внесох в себе си още повече страдания.“ „А душата е толкова близко… О, Господи прости!!! Ти винаги си бил близо до мен, а аз… Прости!!! Как глупаво и безполезно разпилях твоя безценен дар – Живота, колко нищожно малко добро сътворих, за да мога поне мъничко да се приближа до истинската свобода – Твоята Вечност… Колко ценна се оказва всяка изживяна секунда… Колко е срамно и болно за изпуснатия спасителен Шанс… Какво да правя сега, когато силите и възможностите безвъзвратно останаха в миналото?! А в настоящето остава само съзерцанието на едни и същи повтарящи се глупави грешки, само че вече извършвани от новата Личност и нейната растяща озлобеност, която още повече усилва страданията на пленените в душата Личности. А те от своя страна усилват страдания на новата Личност с болката, която изпитват. Същност без жизнена сила, колко ужасно нещо е това! Чувствам, преживявам и страдам отново и отново вътре в своята нова Личност, и не мога да променя каквото и да било… Все едно някакъв омагьосан кръг, кръг от ада, в който се въвлякох със своята глупост, и които от сега на татък ще стане моя изпепеляваща вечност… Оказва се, че смъртта не е спасение от болката, тя само задълбочава това „вътрешното“ което съм събрал през Живота. Господи! Прости ми… Прости ми ако можеш…“

В този момент на искрено разкаяние нещо невероятно могъщо и силно започна да издърпва неговата същност от инвалидизираното детско телце. С голямо усилие откъсвайки се от тази материя, той отново почувства небивала свобода и лекота. Но заедно с това се запази спомена за цели този страх и реалната възможност отново да се окаже безгласен наблюдател на живота през призмата на собствената същност. Той почувства нечия мощна, невидима сила отново да го привлича, но вече към друго тяло. Каква радост – та това е неговото собствено тяло! Той отново почувства мириса на живота, спускайки и съединявайки се отново със своето предишно тяло, в което като могъщ поток кипеше кръвта. Цялото това невероятно преживяване, овладяването на своята предишна жизнена сила завладяха негови разум. Изведнъж с огромно облекчение той разбра, че е ЖИВ, че се намира в своето родно тяло и в неговите ръце все още тече съзидателната жизнена сила. И най-главното, не всичко още е изгубено за спасението на неговата душа, за освобождаването на онези негови Личности, които изпитват невъобразима болка, явявайки се заложници на своя собствен избор. В него като огромен пожар лумна желанието да ЖИВЕЕ, ЖИВЕЕ с полза за околните, с полза за своята душа. Да Обича заради самата Любов и да живее заради Любовта си към всичко живо! Осъзнавайки това, той изпита не просто радостта, а еуфорията на всички тези Личности, които сякаш цяла вечност пребиваваха в своя собствен ад, съзерцавайки с тъга и разкаяние през прозрачна повърхност, спасителния ковчег на Душата. В този миг той почувства движението на този могъщ ковчег, на който той самия е капитан и взе курс към вечността на Твореца.

Priceless gift

Мъжът отвори очи и погледна към този, който държеше неговата ръка. В неговите очи той видя сиянието на Великата Светлина, в лъчите, на която се отражаваше блясъка на душата му. Той разбра, Кой е застанал пред него, и в този момент осъзна цялата пълнота на Божия дар от предоставения му нов Шанс. За пръв път в живота си той изпита истинско чувство на пълноценно всеобхващащо щастие. Без да успее да го изрази с думи, за благодарност той просто силно стисна ръката на Този, Който осветли негови Път. И Този, разбирайки го без думи, отговори със същото искрено ръкостискане, все едно пожелаваше на капитана щастливо плаване. В този мълчалив момент бе казано всичко, което бе невъзможно да се изрази с думи, тъй като това бе истинско общуване между две души.
Мъжа бързо скочи от леглото и нахвърляйки своите неща в някакъв пакет, хукна към изхода на сградата. Николай Андреевич, без да разбира, какво всъщност се е случи с пациента за изминалата минута на безсъзнание, викна след него:
- Ей! Стой! Къде хукна?
Мъжа се огледа, хвърли към него щастлив поглед и бързичко се върна при доктора.
- Докторе, не можеш да си представяш, колко много неща трябва да направя в този живот! Докторе, не можеш да си представяш какъв дар е ЖИВОТА! ЖИВЕЙ докторе!
С тези си думи той изскочи от сградата. Шашнат от тоталната трансформация на своя пациент, Николай Андреевич объркано погледна към Сенсей.
- Какво се случи с него?! Санитар!
Сенсей се усмихна и го спря:
- Недей. Той просто оздравя.
Двамата излязоха в коридора и погледнаха подир изчезващия в далечината мъж.
- Така и не успях да разбра нищо от това, което се случи, – озадачено изрече Николай Андреевич, намирайки се в пълно недоумение.
Сенсей отговори загадъчно, цитирайки Омар Хаям:

Ада и рая, твърди смело тълпата,
Са кръгове в двореца на мирозданието.
Надникнал в себе си, убедих се в лъжата.
Ада и Рая са част от Душата.

из книгата на Анастасия Нових: “Езоосмоз”

Leave a Comment