
Често, чувайки израза “стара душа” в наш адрес, изпитваме неподправена гордост и вяра, че този ни статус е напълно достатъчен за духовното ни увековечеване.
Но така ли е в действителност?
За огромна част от хората е достатъчно повърхностното тълкувание на въпроса, тъй като гали егото и повдига собствената значиност, а реално, колко хора знаят, какво се скрива в корена на въпроса?
Изразът “стара душа” почива на няколко подмени, за които дори и не подозираме. Позволете ми да направя кратък анализ, с надеждата да има полза за някого в работата му над себе си.

Подмяна №1. Човек се асоциира с душата си. Мнозина казват – душата това съм аз, но също така смятат и тялото си за себе си, и съзнанието.
Този каламбур е следствие от отсътствието на духовен опит и банално незнание кой всъщност е човек.
Ако човек беше своята Душа (а тя както знаем е частица от Бога), то той мигом щеше да избяга в Рая, вместо да се мъчи в този материален свят. Щеше да знае всичко, което знае и Бог, та нали е част от него. Щеше да владее силата на Бог.
А поглеждайки човека днес какво виждаме – кълбо от противоречия, заблуди и неконтролируеми емоции.
Нима човека е Душата? Естествено, че не!
Човек не е и тялото си и множеството безсъзнателни състояния, клинична смърт и излизания от тлото го доказват. Тялото е просто временна дреха, която много бързо се износва.
Човек не е и съзнанието си, тъй като именно то не спира да ни тормози с вредните си съвети и коментари, с безграничния си егоизъм, натрапчиви и неконтролируеми мисли и опити да ни вкара в някоя каша, грижливо тролекйи ни, когато сме нагазили в нея до уши.
Та, какво е човек?
Човека е онзи, който прави избор, който възприема и който трупа духовен опит, тоест Личността. В християнството това е Духа на човека.

Подмяна №2 На душата се приписва материалното качество – време. Времето е функция единствено в материалния свят, в Духовния то не Съществува, затова и душата не може да бъде нито стара, нито млада, както и Бог. Душата – Е.
Какво реално е душата? Твърдението, че е частица от Бога почива на множество знания, писания и учения, донесени от Великите Личности през хилядолетията. Тъй като това днес е трудно да се докаже по емпиричен път, за всеки от нас остава да повярва или не на това твърдение.
Нека приемем душата като потенциал за човека да постигне духовното съвършенство. Или още по-простичко казано – карта, компас и запас с провизии, достатъчни да намерим изхода от този материален лабиринт.
Но относно душата има и потвърдени факти, които и науката не може да оспори днес. Например това, че душата се преражда. Доказани примери има много.
Но какъв е смисълът от постоянното прераждане, на частицата от Бога в този тежък и жесток материален свят?
Смисълът е в придобиването на индивидуалност. Душата е съвършенна, но не достатъчно индивидуална…
Нека дам един пример: представете си всички души в Духовния свят като сфери, идеално съвършенни сфери, но и идеално еднакви. По нищо не можете да различите никоя от тях. Смисълът от прераждането на душата, когато влиза в материалното тяло на 8-ия ден след раждането, е формирането на Личността, която е носителя на индивидуалността.
Ако човек като Личност през живота си се развива духовно, той съзрява, досущ както гъсеницата, какавидата и пеперудата, и се превръща в ново духовно същество, сливайки се (ставайки едно цяло) с душата.

Тогава това вече не е душа, а Висше същество от света на Бога, което не се нуждае повече от прераждания.
Но ако човек не работи духовно над себе си, не слуша съвеста си, не постъпва по човешки, той деградира като Личност и след смъртта на тялото се превръща в Субличност (тъй като духът не може да умре докато душата се преражда). В това си състояние човек като Личност остава в супер неизгодно положение на пасивен наблюдател около душата, своеобразен светофилтър, петно, което изкривява излъчваната от Душата светлина с вечно съпреживяване и осъзнаване на направените приживе грешки и загубената възможност за еволюция.
Колкото повече пъти се преражда душата, толкова повече субличности се налепват около нея и затъмняват нейното сияние със своите тежки емоци. И в един момент става практически невъзможно светлината от душата да достига до новоформиралата се Личност, а както знаем без енергия/храна всичко живо загива.

Ето защо изразът “стара душа” не е повод за гордост, а тъжна констатация, за невъзможността душата и най-вече за фомиралата се Личност, да постигне своята изконна цел – трансформация в ново Висше духовно същество. Успехи на всички работещи над своето духовно израстване.
Не се гордейте с неща, които не разбирате, а ако искате да разберете повече по темата, можете да прочетете тук:
